Go down,Moses!

Дали заради Орхан Памук, дали заради зимата, дали пък просто заради отекващото -тутуфтутуф,тутуфтутуф..., днес в съзнанието ми изскочиха хиляди миризми и усещания,които бях оставил в детската си чувственост. Първичната радост от пътуването с влак, съчетана с аромата на застоял български влак ме върнаха с мноооогггоооооо години назад и се замислих за нещата, които оставяме зад гърба си. И после безвъзвратно забравяме. Отдавна не бях пътувал с влак до Благоевград. Този уикенд го направих и се усетих странно чужд на ситуацията. Нямах онова търпение, с което се потапях в равното движение, а напротив- в един миг загубих търпение и излязох от купето. Ако пушех,щях да запаля. Загубил ли съм този тип мислене или далечността идва от порастналостта. Не знам дали съм се развил в някаква посока, но със сигурност приятната емоция от дългото пътуване по пътя, се е притъпила. Кое бе различното този път?Аз съм аз, но другите вече не са те. Мамка ѝ на алиенацията! Не ме кефи! Искам да съм част от общност!Не студентска, не професионална, а приятелска, интимна общност! Дали някой ме разбра?Дано..., защото иначе ще го пратя с БДЖ до Тутракан :)