На следващия ден

Случвало ли ви се е да застанете пред огледалото и да си кажете : Обичам те ? Понякога помага. А случвало ли ви се е да се разхождате из софийските улици и да търсите разни съкровища - котките по Иван Асен, клошарите по Витошка или в един момент да се озовете в малката градинка в Лозенец, над руското училище? Там, където Пенчо е ходил, за да се наслаждава на моментите, в които е бил самотен. Там, където вечерно време дърветата притаяват дъх и започват да слушат разговорите на седящите по пейките двойки. Там, където обичам да ходя и да откривам разни неща за себе си. И себе си. Дали се случва, не знам. Дали откривам нещо, също не знам. Но правя усилие. За да се почувствам жив. Така открих и теб.
Точно както, когато усетя приближаващата се любов. Когато се събудя и усетя по себе си онази искрена страст и приятен аромат на докосващи се тела. Тогава добивам усещане за копнеж. По този така неясен обект на желанието. И за да не бъда съвсем голословен - "Когато детето беше дете, то не знаеше, че е дете. Всичко беше изпълнено с живот, а животът със смисъл..." Този смисъл, който може да добие ясни очертания и предел само, когато съществува възможност за споделяне. Когато другият погледне в моята посока и когато мислите ви се слеят в едно.
Всички тези мисли бяха породени от копнеж. И имат претенция за представителност. Много добре ме разбираш, убеден съм :) И защото в мен постоянно звучи музика, сега ще кажа ето това .

Да Ви е честито софиянци!

Днес се повозих на широко рекламираната нова отсечка от софийското метро. Качихме се с Дани в пека от станция "Стадион Васил Левски" и след 7 мин. пристигнахме в Младост 1. Малко се разочаровах,ако трябва да съм честен. Станциите са малки. Буквално тесни. Дори си мислех,че сините капаци ще ме дразнят, а те всъщност са доста свеж елемент. Другото нещо, което се забелязва е ,че докато при станциите от Сердика до Сливница перонът е разположен между релсите, то новите станции са построени по обратния начин- два перона покрай линиите. Дано си го представяте. Но, не мога да отрека, че съм доста доволен. Дай Боже през есента да пътуваме от Люлин до Младост за 20 мин!
И още нещо, което вероятно ще прозвучи доста елитарно. Добре, че Бойко пусна метрото, за да може да покаже Борисовата градина на източните квартали :)

Когато имаш почивни дни...

...иди в Родопите. Отседни някъде около Кърджали и тръгни из планината. Антични крепости, стари храмове и безбрежни зелени гори, които пазят тайните на народите, живели по тези земи.Невероятни гледки, слънце и зеленина. Но и лоши пътища, липса на вякакви указателни табели и невъзможност да разбереш къде отиваш и какво правиш...
Лично за себе си мога да кажа,че разко подцених Перперикон и съм изключително впечатлен от "Утробата" и Каменната сватба. Вероятно и компанията беше изключително подходяща за подобен тип пътуване - благодаря ви!- но и местата са действително уникални.
За да не разказвам разни скучни истории за това кой откъде и как е тръгнал,ще се опитам да разкажа за какво си мислех през цялото време, докато бях там. Защо не видях нито един белег на самопораждаща се промяна по тези места? Защо забележителностите, които притежаваме не се използват по някакъв начин, а не да са изоставени изобщо? Не искам да отварям дума за кирливото отношение на местните управници, които вероятно нарочно не искат да влагат средства в инфраструктура, която би могла да доведе до развитие на икономиката, бизнеса, образование и т.н...

Грях е! И все повече си мисля,че нещата не вървят на добре. Само ние можем да си помогнем.Никой друг. Пак се отнесох в дървен философизъм...Съжалявам :)

Национален отбор по музика

Иска ми се да го споделя, докато ми е още пресничко. Снощи гледах концерта на Стефан Вълдобрев и т.нар. Национален отбор по музика. Перфектни музиканти, между които Иван Лечев, Милен Кукошаров, Веселин Веселинов- Еко, Велислав Стоянов. Камен Донев импровизира кратко и заедно с Вълдобрев пяха на бис песничката за белите маратонки, а изящната Яна Акимова потанцува с късокракия Орлин Павлов. Вечерта беше прекрасна! Музиката от филми и театрални представления буквално ми напълни душата и се почувствах като във фентъзи, което препраща ту на една, ту на друга планета. Определено успях да се пренесе в образите, които се изписваха на сцената. В началото бях изненадан от етно мотивите, които преобладаваха на сцената ( особено силно впечатление ми направиха образите от Северозападна България, които Стефан представи като част от представление по Радичков, което простете, но не запомних). Но в крайна сметка музиката бе предадена по особено вдъхновяващ начин и изобщо не ми пречеше. Вероятно страдам излишно от клишираните натрупвания за поп-фолка. Етното беше супер и не си мисля, че по този начин представено може да събере достатъчно популярност, за да не остане в учебниците по фолклор.
Определено си мисля, че акцентът беше етюдът със Зуека от "Светът е голям", а основната тема от филма бе изпълнена два пъти за моя радост. Вероятно защото много го харесвам, а може би защото музиката от този филм е наистина особено вдъхновяваща, съм адски благодарен за снощното представление. И тъй като не можах да откри никъде из нета откъс от валса, в който съм влюбен, ще сложа тук сайта на филма, за да ви направя макар и малко съпричастни!
И още нещо - има творчество, което си заслужава в България!Благодаря на Стефан и останалите артисти, че ми доставиха това огромно удоволствие на Цветница!

On the other side

Много ми се иска да напиша нещо за последното си пътуване. Но не знам как да започна. Защото беше прекалено емоционално и ми се струва доста клиширано да започвам с тръгването, пътуването, какво съм видял, какво не и подобни али-бали. Убеден съм, че клишето с фразата, че на път човек е такъв, какъвто е, е абсолютно вярна. Както и съм сигурен, че стихотворението на Кавафис 'Итака" е писано за мен :) И едни от най-съществените изводи и израствания у мен самия са ми се случили, докато съм бил на път.
Но,все още усещам мириса на Куба. На ром, мохито, регетон, слънце, Cohiba, безкрайни плажове и свобода. Мястото, където стресът е забранен, а проститутките слушат Backstreet. Където липсата е оставила хората свободни и осъзнаващи преимуществото си пред европейските сноби. Не съм си мислел, че мога да живея без мобилен телефон, интернет, часовник на ръката...но се оказа, че никак не ми е зле без тях.
Не искам да говоря за условията, в които живеят, нито за това дали е правилно или не това, което е ставало 50 години там, но аз видях хора, които са щастливи и които са пренебрегнали всичко, което нямат, за да се наслаждават на това, което имат. Вероятно това е един от смислите на съществуването, вероятно в момента идеализирам малко, но ми беше толкова непривично да виждам два модела дрехи в магазина, да чуя, че заплата е нищожна и да разбирам как е възможно да има такова място. Защото ромът се лее отвсякъде, а салсата и регетонът се чуват от ъглите. И всичко това ме кара да се чудя кое е верният път. Чисто житейски погледнато.
Никога не бях ходил в толкова...как да кажа...различно място. Аз харесвам много Европа и снобското й държание пред другите. Но, това, което видях в Куба все още ме кара да се усмихвам с кеф. Иска ми се да отида пак. Или поне да опитам да поддържам в себе си рефренът за това, че има място на този свят, където няма стрес.

Екото е секси ;)

Току-що се прибирам от чистенето на Южния парк. Каквото успяхме, изчистихме. Не знам до колко беше успешна цялата инициатива, но ми хареса, че имаше макар и 20тина души, които бяха отишли с тази цел и свършиха някаква работа. Камарата от фасове, кутии от цигари, пластмаси, хартии, бутилки,както и трофеят ми- гума с бидон, ясно ми показаха какво не трябва да се прави.
Проблемът бе в друго- докато с Елена кротко си събирахме фасчета , непосредствено до нас имаше двама пушещи мъже. Виждайки ни, че се опитваме да сътворим някакъв ред, те си метнаха димящите цигари на земята така,че да парят, когато ги вземеш оттам. Малко ми стана смотано...Не ми беше, заради това, че ще им изхвърля фасовете, а защото не ги беше грижа. За техните деца, които си играеха в същата трева. И за лайната, с които ще се нагълтат. Иска ми се да си мисля, че следващият път и тези двамата ще се включат. За да не остават дюшеци изхвърлени в Южния парк.
Не мога да кажа, че съм някакъв мега-хипер еко активист, дори не ползвам рециклирана тоалетна хартия като Рая, но се надявам,че след като сепарирам отпадъците си вкъщи, поне малко помагам за да не газим в лайна и боклуци. София е много,много мръсна. С малко съзнание за предотвратяването на тази помия, си мисля, че може и малко да се променят нещата.

Жълтото и държавата

Спомняте ли си убийството "Белнейски"?Убеден съм! Е, от две години няма никакъв резултат по разследването, а постоянно се иска отлагане за доразследване.
Искам да обърна внимание върху следното : предният брой на "Уикенд" излезе с интервю на Атанас Стоилов, заместник-кмет на Пещера. В него той разказа множество истории, които до този момент са били говорени на ухо от жителите на града. Освен това, той разказа за запис в мобилен телефон направен на двете момичета няколко дни преди тяхната загадъчна смърт,както и че до момента не е бил викан от прокуратурата на разпит, въпреки че е заявил наличието на този свидетелски материал.
Е, какво се случи в понеделник- Стоилов е извикан на разпит и на следващия ден отстранен от длъжност. Само след едно интервю в неглижирания от всички "Уикенд". Няма да спра да настоявам,че това е гражданската преса в България. И имам доста аргументи, за да го докажа. Този е най-пресният.

......................

Днес няколко часа се прибирах от около 100 км от София. Пътуването беше нормално до момента, в който не наближихме Перник и оттам се започна едно зловещо задръстване. Стигащо чааааааааак до тук. Проблемът не беше само в прибиращите се, а от изключително глупавия ремонт, който се извършва по бул.Цар Борис ІІІ. В крайна сметка, всичко си дойде на мястото и аз се прибрах жив и здрав вкъщи.
Не това, обаче искам да споделя. Друго ме вълнува в момента и ако не ме беше фраснало по главата два последователни дни.В събота гледах предаването "Емигранти". И бях втресен от светогледа, който представиха бгтата. Тотално отричане на родното! Абсолютно неглижиране на света, който са оставили! Никаква идентификация с родното... ( не че аз имам кой знае каква, ама...)
Родината изглеждаше като едно тъмно петно, в което е останал "лошият материал"...Не искам...

Подмяната

Да,става дума за последния филм на Анджелина, който гледах преди малко. Доста време му се точих и не съжалявам изобщо. Историята е следната: 1928 г., единственият син на самотна майка е отвлечен. Тя подава молба за издирване в полицията, която след около 5 месеца й връща момченце, което не е нейното. Въпреки отказите й да го вземе, под натиск на полицейския началник тя приютява детето. Следват множество доказателства, подкрепящи майчиното чувство и още по-настойчивото настояване на полицията, че именно това е търсеното дете. Нещата стигат до момента, в който майката е вкарана насилствено в лудница, за да потвърди лъжата на полицията. Няма да разказвам повече, но в края справедливосттта тържествува, макар и горчиво.

Идеята ми за това т.нар. ревю е следната: филмът е за ресурсът на властта, който се използва с повод и без повод; за човешките емоции, които не могат да бъдат контролирани, когато става дума за връзката между майка и нейното дете и в крайна сметка за общото задължение да искаме справедливост и да отстояваме правата си, когато е най-тежко. "Никога не започвай бой,завършвай го."-това учеше Анджелина своя син. Колкото и патетично и клиширано да звучи. Гледайте го!

Що е то skype?

Не знам как да започна...Вероятно заради натрупаната необходимост да напиша този пост. Напоследък ми се случва все по-често да си поставям различни въпроси относно общуването между хората. Поводи много, няма да се спирам детайлно, но изводът ми е един - станал съм много по-"общителен" в онлайн-комуникацията. Най-забавното в случая е,че близки до мен хора споделят сходен опит. Ето защо ми се иска да споделя някои свои мисли по този повод. Ще поразсъждавам относно себе си, защото съм си някак най-достъпен :)

Никога не съм се чувствал ограничен в контактите си. Може би по-скоро имам проблем с нови хора, с които се запознавам ( вероятно заради приказките на Андерсен, от които разбрах,че в повечето случаи останалите хора са лоши), но в някакъв етап преодолявам притесненията си и общувам без проблем. Защо тогава "живата", ако мога така да я нарека комуникация, се оказва самоцензурирана и защо съм доста по-освободен в писането и чата. Къде е границата между този, който е в чата и този Мандичев, който е в директен контакт. Колкото и да се питам, все пак ми се иска да споделя и личното си виждане по темата.
Винаги съм си мислил,че най-големите тъпаци и тези, които нямат никакъв социален живот висят пред монитора и нонстоп чатят, зарибяват разни хора, излизат с тях.С една дума заменят напълно комуникацията си,която могат да осъществяват на живо с останалите. Да де,но ми се случи. Открих какво означава да "пренесеш" взаимоотношения, да опознаеш някого. И в същото време, лампичката постоянно свети и напомня стереотипи,кой знае от кого насложени. За възможността да получиш безпределна свобода онлайн и в същото време да си по-несигурен от всякога. Всеки ден да очакваш "позеленяването" на кръгчето и веселото иззвъняване при получено съобщение. Случвало ли ви се е? Бях доста стреснат от това, което става. Оказа се,че чатът е друга вселена и не бива да се подценява. Там е възможно общуване. Опитах.

Защо бях на площад "Народно събрание" на 14.01

Относно протеста на 14-ти януари се изговори,изписа достатъчно. Коментарите вървяха от глупаво критикарство до на моменти изтъркващи се дитирамби за гражданите в България. Аз лично не познавам много български граждани, които да са излезли от това да имат юридическо-правна връзка с държавата. И в този ред на мисли, ще обясня защо отидох на протеста.

На първо място,защото се интересувам от това,което се случва около мен и имам отношение към действията на своето правителство. А то не ме удовлетворява и не представлява интересите ми. Чувствам се засрамен пред Европейския съюз, защото колкото и незначителна да е националната ми идентификация с "родното", все пак не искам да съм част от мързеливите и корумпирани членове на Европейския съюз.

На второ място, защото ми се иска повече млади хора да се интересуват от заобикалящата ги среда. Като пробващ се социолог, съм свикнал да боравя с факти и наблюденията ми показват все по-нарастваща вълна на неангажираност с каквото и да било, обвързано със заемането на позиция или не дай си Боже, някакво действие. Срещам все повече връстници, които твърдят, че "няма смисъл" и въпреки всичко не предприемат нищо, за да видят значението. А през това политиците действат все по-арогантно и безнаказано. А аз изпитвам угризение, че съм ги оставил да вършат каквото си искат.

И на трето-защото преставам да говоря!Писна ми да говоря в кафето, кръчмата, парка, а нищо да не правя.

Разруха

Иска ми се да споделя впечатления от последната книга, която прочетох. "Разруха" на Владимир Зарев представя определен поглед върху случилото се в България след 1989-та, който на моменти леко нагарча от откровеността, но имаше и случаи, когато ме накара да аплодирам написаното. Историята не блести с оригиналност, но стилът и представянето на фабулата, според мен са доста добри. Краят не ми допадна,очаквах повече. Но впечатлението за нераждаща нищо свястно българска литература, е в процес на отминаване. Заслужава си да се прочете!

Кратко преди края на годината

Иска ми се да споделя нещо, което Мария бе така добра да сподели преди това с мен и искам да й благодаря за последните месеци, в които ми помага да не седя в дупката си :) Мерси !

Леко лично отклонение

Тъй като това е блог за приключения, то е крайно време да споделя нещо лично.
Имам нужда да го направя, не за да търся съчувствие или да се оплаквам като някоя баба. Трябва да го направя, а когато усетя, че трябва да направя нещо,не се колебая много-много.
В момента седя на същото място, в същото положение, в което някъде в средата на август ти дойде. Влезе и застана срещу мен. Леко нахално, достатъчно провокативно, за да предизвикаш интереса ми и лукаво, за да задържиш вниманието ми. Бях резервиран, бях скептичен, но бях откровен до болка. Толкова, колкото не съм бил никога през живота си. И започна. След още две срещи, в главата ми мислите започнаха да се прескачат и да се гонят една през друга. Мозъкът ми прещрака и оттогава започнах да очаквам всеки един миг прекаран заедно. Всяка нощ. Всеки ден. Усещах "ние-отношение", а сърцето ми се отвори. Насреща си получих вяра. Вяра в човека. Нещо, което бях загубил. Получих доброта и видях срещу себе си човек, който може да ме накара да полетя. И надежда, че чудото може да ми се случи и на мен. Стигнах и до желание да те имам. Като отговор получих споделено усещане. За всяка една своя мисъл, за всяка емоция. Прекрасно беше. Както и туптенето на сърцето ми при всяка среща, всяка мисъл. И цялата загадъчност, знанието,че се случва само между мен и теб го правеше още по-хубаво. За съжаление говориш в минало време.
Знам,че световете ни са различни и едва ли днес ако се срещнем ще се случи каквото и да било. Но познавам и топлотата в погледа ти. Съзнавам невъзможността. Наясно съм и с причините. Не мога да се примиря с примирението пред трудностите. Не твърдя, че съм прав. Просто казвам, че изпускаме хубави моменти. И ми е криво. Защото познавам себе си като прекалено егоистичен и горделив човек. А с теб не мислех за себе си. Знаеш. Осъзнавам колко е абсурдно да се ровя в момента в това и колко безрезултатно ще бъде всичко . Правя го, защото имам нужда да го изкажа. Макар и онлайн. А там както казваш ти, човек е повече себе си.
Няма да допусна да си отидеш просто така от живота ми. По същия начин, по който влезе. Няма да стане. Знам,че не харесваш френския, но това е за теб!Благодаря за това, което се случи!
За тъпаците и прасетата. За Джена и Uninvited. За Hurt i Marc Anthony.

Gaudeamus igitur

Тъй като дълго време нямах никакво желание да пиша, мисля,че дължа извинение на Дидка...
Та, днес бях провокиран от едно събитие, което очаквах цели 4 години. Дипломирането ми като бакалавър и фактическото ми завършване на тази образователна степен. Само да припомня,че през изминалите 4 години изучавах специалност "Социология" в СУ "Св.Климент Охридски". Институция на 120 години, която в продължение на цялото си съществуване е оказвала натиск върху властта и която през тези 120 години не е изпълнявала само строго научна или образователна функция. Институция, която за мен бе не просто сградата със стълбите отпред или телефоните на ъгъла, където да си чукна среща в петък вечер. Средното ми образование премина във възпитание в идеята, че това е естественото продължение на живота ми. С две думи, винаги съм изпитвал изключителен респект към Университетът и въпреки слабостите му съм продължавал да вярвам, че нещата не стоят толкова зле. За съжаление днес бях дълбоко огорчен. Събудих се в прекрасно настроние,като за празник. Все пак се дипломирам. Ще получа документ за социологическите си знания, което макар и дребна формалност, го мисля като ценност :)
Е,озовах се в Аулата на Alma Mater, където заварих безподобен хаос. От всяка гледна точка. Най-малкото беше, че никой нямаше къде да седне. Разговорите около мен бяха на теми, които си мисля, че място като Софийския университет не предполага. Поведението беше изключително неуважително, а ръководството в лицето на г-н Ректора проф. Илчев и тръгна без всякакво извинение след като стисна ръцете на пълните отличници. Без да се извини на останалите, които колкото и формално са положили определени усилия, за да стигнат до този ден. Нямаше тържественост, нямаше нищо. Имаше едни хора,които сякаш събрани по силата на някаква пълна случайност, бяха дошли просто да облекат тогите и да се снимат, за да качат снимките в някоя социална мрежа. Ценностите, които винаги съм си мислел,че са водещи в тази институция бяха тотално пренебрегнати и незачетени. Започвам да се чудя дали изобщо някой вярва в тях. Гневен съм!Много!Защото по този начин не се създават граждани. Това не е "елитът на нацията", ако си позволя да цитирам декана доц.Димчев. Вероятно имам грешна представа. И отново ще си позволя да цитирам, но този път проф.Илчев : "Голема е разликата между Твърдица и Париж!" Днес ме е срам,че съм възпитаник на Софийския унивеситет.

"Шведска защита"

Тази вечер искам да разкажа за представлението,което гледах. Тази седмица за втори път гледах постановка в Малък градски и разликата между "Шведска защита" и "Охранители" е огромна. Лично на мен много повече ми хареса първото,което всъщност гледах второ :) "Шведска защита" ми бе препоръчана от касиерката на театъра,която благодарение на добрите си спомени за мен от тийн-годините ми,когато посещавах далеч по-често този храм на изкуството. Ще й благодаря лично, но искам и тук да го направя, защото тя заслужава. Представлението е жестоко и надмина очакванията ми. Автор е Жорди Галсеран, постановката е на Бина Харалампиева, а ролите са разпределени между Христо Мутафчиев, Атанас Атанасов, Пенко Господинов и Василена Атанасова. Помежду им има неописуемо добър синхрон, сюжетът е завладяващ, а диалогът-бърз и експлозивен. Представена в столичния фрий-гайд като офис-трилър, не отидох с големи очаквания и вероятно заради това си тръгнах толкова очарован. Бях завладян от случващото се на сцената през цялото време и определено си мисля, че това, което говори Аристотел за театъра се случи-катарзис и съпреживяване на финала. Моментално се поставих на мястото на героите и вероятно заради добрата им игра и всички останали позитиви на пиесата. Браво на театъра и си пожелавам по-често толкова добри постановки!

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Поводът за този постинг е вчерашното гледане на едноименния филм. Ако трябва да го определя с едно единствено прилагателно, то би било-емоционален. Изключително съм впечатлен от продукта. Бих искал да разкажа за цялостното ми преживяване, защото то също е значещо и допълва цялостното впечатление. Като за начало-гледах го в мола. Малко ме е срам, но след като всички останали салони затвориха, търговският център срещу хотел "Хемус" се превърна за мен в доста удобно място за зяпане на нови филми. Часът бе удобен-19.15, времето прекрасно, за да направя приятна разходка из градския център и да се насоча към мястото. Имах среща с Рая в 19.00, тя малко закъсня, но преди началото на филма бяхме по местата си. Разказвам толкова плътно, за да се има предвид, че бях в наистина ненатоварено душевно състояние и можех да потъна изцяло в изкуството. Качих се на касата и не можех да повярвам,че има опашка за билети. Това съм го виждал единствено и само на премиерата на "Георги и пеперудите", но тя беше на Филм феста и в доста по-малка зала.
Е,сега имаше огромна посещаемост. Държа да отбележа-един от столичните молове, час след работа, български филм. Ключови са за разбирането на тезата ми. И така-залата бе почти пълна,което ме изненада приятно. Но с това учудването ми не свърши. То продължи по време на целия филм. Той започна и аз се потопих в очарованието му. Не можех да откъсна вниманието си и да се разсея дори за секунда. Не мога да кажа, че историята впечатлява с изключителна оригиналност, но е пресъздадена по такъв начин, който не позволява отклонение от съсредоточеността. Действително се почувствах прекрасно от цялостното внушение и от начина, по който бе предадено. Актьорската игра на Мики Манойлович е изумителна, но и останалите не падат под нивото му. Работата свършена много добре. Всички да идат да го гледат!Светът е голям...

Етика?Журналистическа?Да-да!

Болезнено съм чувствителен на тема 'Архиви на Държавна сигурност'. Следя я с интерес не защото съм превзет или откачен луд, а защото мисля,че това е една от раните, развити по време на прехода, която така или иначе скоро не се вижда как ще заздравее. Не мога да твърдя, че познавам много детайлно историята на дейността на тази тоталитарна служба, но съм се запознавал с някои нейни проявления и имам самочувствието да кажа, че имам мнение за това, което се е случвало.
Едно нещо ме втрещи,разглеждайки преди малко статиите в "Дневник" от днес следобед. "Над 80 медии отказват да дадат данни на комисията по досиетата". Прочетете за какво става дума.
Още по-чувствителен съм на тема 'Медии'. И ако се вгледаме в абсурда,който се налага,когато вържем двете неща едно до друго, то ми се струва, че има няколко насоки на разсъждение.
Първо-имаме тоталитарна служба за разследване и следене. Като всяка уважаваща себе си частица от тоталитарната система, то и тази е недемократична, използваща различни от приетите в цивилизования свят ред и начини на следене, служба, целяща безпроблемната връзка между българските и съветските тайни служби. Не бива да забравяме, че в една тотатлитарна държава,не съществува понятие като гражданска медия. И че това понятие се опитва да излезе на повърхността през последните години, но току се появи някой като г-н Сертов и затвори един сайт,току се появи позиция и след броени дни, авторът е пребит от лица, представящи се за служители на МВР. Та, същите тези медии, които се опитват да излязат от сянката на тоталитарните официози и искат да покажат,че благодарение на тях,едва ли не, в България е настанал мир и любов,те същите, които пледират към спазване на закони и изповядват особено висок морал,когато стане дума за досиета,те отказват да предадат своите документи и да спазят закона, приет от българското Народно Събрание. Не искам да чета тези медии и да се информирам от тях. Страх ме е!

Така е след празник

Сутринта ми се наложи да пропътувам разстоянието между театър "София" и Горна баня, което ми отне точно около 120 минути. Искам да споделя нещо,което видях току-що в нета, отнасящо се до обстановката в две европейски столици-София и Брюксел. Помествам линк тук
и тук . Няма да коментирам нищо повече.

Накратко за независимостта

Честит празник!Днес е 22-ри септември.Денят, в който преди 100 години Княжество България е обявило своята независимост от сюзерена си Османската империя. Всичко това става с координирани действия с Австро-Унгария, която анексира Босна и т.н. факти, за които не искам да говоря сега. Взимам повод от този ден, тъй като през последните няколко дни си мисля за националното чувство и за държавата. Ще разкажа накратко какво ми се случи в събота: решихме с приятели да идем да повикаме малко на баскетболния мач между България и Сърбия. Атмосферата беше супер, залата лъхаше на соц, но 3000 млади хора бяха дошли, за да подкрепят националния отбор. Нещо,което не може да се случи,ако същите тези младежи ги накараш да се ангажират с определена обществена кауза, но какво да се прави-засега спортът е по-силен от мисълта за по-добре живеене в един полис. Та,всичко беше страхотно,когато в един момент в залата зазвуча "Моя страна" на Емил Димитров. Всички станаха на крака, развяха знамената и започнаха да пеят с пълен глас. Бях удивен, впечатлен и поразен. Нямам нищо против песента, дори напротив. Мисълта ми е,че чрез нея се възпроизвежда определена национална идеология, която е отпреди 40 години. И всички, които бяха в залата се радваха. И пееха. Беше уникално за мен. Не съм си преставял, че на спортно събитие, което предполага друг тип емоции, ще се потвърждават национални идеи и ще се легитимират ценности, които за мен принадлежат на друго време. Искам да живея в Европейския съюз, където сме обединени в различието!Не знам дали кризата в идеите е само в България, но е факт, че следваме идеология, която е невалидна в момента. Има някаква възрожденска патетика,когато говорим за празници, за нация. Иска ми се да помислим какво може да направим, за да се оттласнем от нея. Не искам да звуча анти-етатистки или да решите,че мразя държавата. Не,напротив. И тук ми идва на ум част от далчевото "Към родината"- "Аз те обичам не защото си богата, а само затова,че си родина моя". Бъдете независими!