On the other side

Много ми се иска да напиша нещо за последното си пътуване. Но не знам как да започна. Защото беше прекалено емоционално и ми се струва доста клиширано да започвам с тръгването, пътуването, какво съм видял, какво не и подобни али-бали. Убеден съм, че клишето с фразата, че на път човек е такъв, какъвто е, е абсолютно вярна. Както и съм сигурен, че стихотворението на Кавафис 'Итака" е писано за мен :) И едни от най-съществените изводи и израствания у мен самия са ми се случили, докато съм бил на път.
Но,все още усещам мириса на Куба. На ром, мохито, регетон, слънце, Cohiba, безкрайни плажове и свобода. Мястото, където стресът е забранен, а проститутките слушат Backstreet. Където липсата е оставила хората свободни и осъзнаващи преимуществото си пред европейските сноби. Не съм си мислел, че мога да живея без мобилен телефон, интернет, часовник на ръката...но се оказа, че никак не ми е зле без тях.
Не искам да говоря за условията, в които живеят, нито за това дали е правилно или не това, което е ставало 50 години там, но аз видях хора, които са щастливи и които са пренебрегнали всичко, което нямат, за да се наслаждават на това, което имат. Вероятно това е един от смислите на съществуването, вероятно в момента идеализирам малко, но ми беше толкова непривично да виждам два модела дрехи в магазина, да чуя, че заплата е нищожна и да разбирам как е възможно да има такова място. Защото ромът се лее отвсякъде, а салсата и регетонът се чуват от ъглите. И всичко това ме кара да се чудя кое е верният път. Чисто житейски погледнато.
Никога не бях ходил в толкова...как да кажа...различно място. Аз харесвам много Европа и снобското й държание пред другите. Но, това, което видях в Куба все още ме кара да се усмихвам с кеф. Иска ми се да отида пак. Или поне да опитам да поддържам в себе си рефренът за това, че има място на този свят, където няма стрес.